– Все едно, че не съм те чул, драги. Винаги съм се чудил на онези, които се навират в очите на публиката с юбилеите си. Направо е смешно: заклатил главата – ама, вижте ме, имам юбилей. По този начин някои изглежда искат да изпросят някаква милостиня. Не си падам по такава просия.

Тия дни за малко да разваля едно дългогодишно приятелство, понеже един стар приятел искаше да пише за „творческото ми дълголетие“ – и дори си направи устата да ме пита за това. Вижте му акъла! „Не знаеш ли – викам му – че само Господ е Творец?“ И защо решават, че дълголетието обезателно е нещо, с което да се хвалиш? За жалост, мнозина са загубили контрола над себе си още от съвсем ранна възраст, доста хора и така си се раждат – а ние оставяме в ръчичките им дори държавата.

Другаде се водят сметките, да не се бъркаме в работата на Небето – колкото – толкова, и да вървим напред, докъдето ни изтърпи.

Впрочем, на хората от телевизионния занаят им е отпусната една малка аванта: и когато ни няма, пак можем да сме тук – стига да има какво да покажем на публиката. Най са ми смешни ония хубавци, които дрънкат, какво са направили някога, но никога не го показват. Аз пък се чудя, кое по-напред да покажа, откъде да я подкарам – и, ако продължавам да се туткам, може и да бъда наказан. Трябва да се стегна.

Има и друго: човек трябва да е сигурен, че наистина е на толкова години, на колкото смята, че е.

– Как си представяхте в по-ранните си години старостта?

– Много ми се искаше да я карам като Съмърсет Моъм. Последните си години той прекарва във френската Ривиера, в Антиб, ако не ме лъже паметта. Всяка заран отива на гарата, чака влака от Париж, за да си вземе новия вестник, изчита го, докато си пие кафето, сетне си купува един криминален роман, връща се у дома си, качва се в студиото, изчита криминалето и го изхвърля. На другия ден – същото. Не знам защо това много ми харесваше, имам някои обяснения, но не съм сигурен в нито едно от тях. А вижте сега, докъде се докарах – да пиша дописки и все повече да се гневя и още повече да се натъжавам. А няма вече и какво да изхвърляш, поне от света на политиката, в който се зверя от години. Свикнахме да живеем с боклука. И така ще бъде. Трябва поне да забранят думата „Взор“ – понеже от никъде взора надежда не види.

Нуждата от тебокан е очевидна. Дори трябва да се въведат задължителни ваксинации с този препарат за усилване на паметта. Ваксинират срещу всеки грип, но не обръщат внимание на далеч по-страшната пандемия, която води до безпаметство. Един ден само някой като Вазовия Мунчо ще се сети да се попита – „Какво съм аз?“, но ще е късно, паметливи човеци няма да са останали, за да му обяснят.

А Народа мълчи, сякаш опиянен от плющенето на Бича, който го насинява до кръв и накрая ще го умъртви. Сякаш чака да се уморят ония, дето въртят бича и да се откажат. Има да чакат – никой не се отказва от такъв кеф.

– Очаквате ли някакво признание от официалната власт – да речем, Министерството на културата? Обикновено такива годишнини са повод да се връчи орден. Всъщност, вие награждаван ли сте някога, имате ли ордени?

– Е, все пак не издържа и се опитваш да провериш, дали съм с целия си. Журналист с орден – няма нищо по-невероятно от това. Изрязали му гласните струни и го оставили да лае на воля. Хубава гледка, нали?

– Миналата година проф. Маргарита Пешева публикува мащабна книга-изследване за вас в над 700 страници, наречена „Тореадор”. Съгласен ли сте с това определение за вас?

– Няма къде да ходя. Е, все пак не ме е нарекла „Трубадур“ – тогава щяхме да се разправяме. Тя смята, че тореадорът е в постоянна игра със смъртта, той предизвиква не само бика на арената, но и онзи в себе си. А аз харесвам бика, хвърля ме в някакво странно умиление, смятам, че испанската корида е диво варварство. У дома имам доста бикове – не живи, разбира се, понеже и това е възможно в наши дни, един комшия си беше взел истински леопард. Имам предвид акварели и малки пластики, както и някои маслени картини. Преди години Вежди ми подари един негов Бик от по-ранните години, който се мъчи, до предела на силите си, да прободе с рогата си Земята – сякаш, за да стигне до сърцето й – и да види, какво има в него. Нашият занаят е именно това: да достигнеш до сърцевината на всяко нещо, с което си се захванал. Напразни надежди. Взех да говоря, сякаш съм на 8 години.

– „Воля да побеждаваш” е подзаглавието пак на тази книга на проф. Пешева. В крайна сметка, чия ще е победата?

– Ничия, разбира се. Човек цъфва на този свят, за да започне да отмерва края на пребиваването си. Е, и да свърши някоя работа. Но никак не харесвам ония, които се виждат като победители. Не бива да гледаме много сериозно на тия неща, защото, както казваше Пиер Данинос, каквито и да ги вършим, няма как да избягаме от перспективата на двата метра.

– Какво би казал 80-годишния Кеворк Кеворкян на 8-годишния Кеворк? Какъв съвет би му дал от бъдещето?

– Онзи осемгодишен хлапак учеше в арменското училище в Сливен, седем ученика май бяхме, директорката беше българка, единственият друг учител беше арменец. Злите езици твърдяха, че от църковното настоятелство го намерили на гарата в Стралджа – беше се представил като Вартан Йергат/Вартан Железния и много увлекателно ни разказваше истории за Велика Армения. След години научихме, че всъщност е преразказвал романа „Хент“/“Лудият“ на класика Рафи. Училището, църквата, двора – оградени с триметрова ограда, един затворен свят, в който нямаше нужда от кой знае какви съвети. Бежанците си остават бежанци. Предполага се, че знаят как да оцеляват – особено, ако са попаднали в един свят на едноверци, на кротки и търпеливи хора. Благодарността към тях идва сама, без да я насилваш. При цялата си превелика история, зарита нейде в Миналото, арменците като нищо биха приели великото Яворово стихотворение „Арменци“ за свой втори химн…

Веднъж, по време на разправиите за национален телевизионен лиценз, един от първите мъже на СДС беше казал: „Кеворк поне си го знаем – ни се води, ни се кара“. Мерси. Това бих казал на онзи осемгодишен малчуган. Изглежда ли ти като добър съвет?

– Без съмнение сте човекът, постигнал най-много в телевизионната публицистика в България. А какво не успяхте да постигнете? За какво ви е яд?

– Не съм много наясно с това, така че няма какво да се ядосвам. При мен все се случваше така, че тъкмо получавах някаква инерция във „Всяка неделя“, и тъпанарите ме натирваха. И досега не мога да си обясня, как все улучваха подходящия момент. В БНТ, през 2002 – 2005 година, бях превърнал света в предградие на София, не беше останало място, където да не надникна, и един таласъм спря програмата. Дълго време повтарях, че за един телевизионен журналист е важно не колко време се е пулил от екрана, а колко пъти са го спирали. Сега обаче понякога си мисля, че съм прекалено щедър към номенклатурните налъми.

– Не спирате да пишете – всяка седмица по един текст за „Уикенд”, който се отпечатва и в десетки други сайтове и социални мрежи. Статиите ви, които вие леко снизходително наричате „дописки”, продължават да вълнуват аудиторията. Според мен, сте най-четения автор на публицистично текстове в България. Взимайки тиража на вестника и броя прочитания на материалите ви в повечето сайтове и Фейбук, изчислих, че всяка ваша статия се чете от поне 700 000 души – на практика всеки десети българин. Това ласкае ли ви?

– По-скоро ме задължава. Играта продължава, гладът е налице – ако използвам фразата на Стела Римингтън, първата жена, шефка на МИ 6: Глад за яростно,устремно участие в играта…

– Остава ли ви време да гледате телевизия? Има ли предаване, което следите с интерес? Можете ли да направите обобщен извод за това, което се излъчва?

– Навремето, когато готвех първата си книга с Кеворкизми, повечето от които са посветени на телевизията, се колебаех за няколко заглавия: „Виж се как ядеш лъжата” , „Утре няма да ви има”, „Кухи богове и слуги”, „Аман от пу.ьовци”, „Гноясало сърце”, „Власт от нищото”. Накрая все пак се спрях на „Мъгла от тамян” – понеже гъста мъгла се стеле над всичко от трийсетина години насам. И колкото повече се продънваме, тази мъгла става по-гъста. Мъгла от тамян, имам предвид.

– Напоследък гледаме страшно идиотски разговори, при това по водещи национални телевизии?

– Някои телевизионни дами гледат на правенето на интервю като на случаен секс в парка с непознат. И свършват там, откъдето трябва да започнат, понеже нищо не вдяват. И публиката, разбира се, не запомня бъбрежа им. Или както каза веднъж една проститутка по телевизията: „Не мога да се влюбя в клиентите си, понеже рано свършват”.

– Какво й липсва на журналистиката днес? Защо хората нямат доверие в медиите?

– Те нямат доверие в себе си, та ще имат доверие в медиите. Ще ти отговоря, като използвам някои от Кеворкизмите си. Навремето имаше хора, които бяха на щат в отдел „Френска любов” на телевизията. Те не го и криеха. Вършеха си работата и толкова. Работа като работа, само дето езиците им бяха непрекъснато изтръпнали, а това било доста неприятно. Сега официално няма отдели по фелацио. Обаче то се шири навред и това е известно на всеки. И никой не си прави труда да обяснява, защо езикът му е изтръпнал. Намерете един водещ, който да е обслужвал единствено публиката. Не бързайте – играта е безсрочна, имате време докато отмре и последният български телевизионен канал.

Телевизията потъва като рибарска гемия, с трюмове, пълни с развалена риба – шоупрограмите, правени под индиго.

Думите по телевизията вече са нищо, те изчезват още преди звуците, които произвеждат. На телевизията са удобни хора, които са денонощен магазин за банални отговори, за втасали съждения.

Налага се следната представа за телевизията: празнично осветена къща, но в нея няма никой. Повечето нови политици се чувстват призрачно нереални, докато не станат някой друг по телевизията. Случайни хора, които добиват очертания само на екрана.

В телевизията нищо не започва днес, нищо не свършва веднъж завинаги утре. Рови в боклука, рови в небето, все ще намериш нещо.

По телевизията думата може да плющи като знаме. Днес обаче знамената са свити и потънали в прах. Няма думи. На гноясалото сърце не се полагат знамена.

– Повечето ви приятели вече ги няма. Липсват ли ви? Сещате ли се често за тях?

– Непрекъснато се сещам – и все им задавам въпроси. Но не получавам отговори. Макар че, истинските приятели изобщо не са мъртви.

– Ако трябва да направите своеобразна професионална равносметка, в кой момент от дългогодишната си кариера сте бил най-щастлив и доволен от себе си?

– Не мога да кажа. Дори ме е страх да мисля за такива неща. Завръщането към отминалото време никога не носи някакво щастие. Как го беше казал един писател – „Животът е да се валяш в нещастия“.

Смятам, че специална форма на покорство е непрекъснато да очакваш щастието.

На мен просто ми харесва да се усещам като героя на

Ф. Скот Фицджералд от разказа „Две знаменитости“: „Да лежа на дрейф, със същите цели в живота като един стар боен кораб“.

– Какво ще си пожелаете навръх рождения си ден?

– Какво очакваш да кажа – творческо дълголетие? Я бягай оттук. Благодаря ти за вниманието.

(Разговора води Мартин Радославов. Публикува се с незначителни съкращения.)

***

Уважаеми приятели, ТОВА е моята страница – всички други страници, блогове и пр. във ФБ, които използват името ми и мои фотоси, нямат нищо общо с мен.

***