Калин Терзийски изплаши почитателите си! Обяви защо пише по-рядко, усъмни се в мозъка си. Професионалният психиатър и един от най-добрите съвременни писатели Калин Терзийски стресна и изплаши много от почитателите си във Фейсбук, видя SafeNews. Според собствените му твърдения вероятно се случва нещо с определена част от мозъка му, която го кара да забравя да пише макар да има 30-годишен опит. Ето какво сподели съвсем сериозно той:

SafeNews публикува коментара му във Фейсбук без редакторска намеса:

ЗАЩО ВСЕ ПО-РЯДКО ПИША И ВСЕ ПОВЕЧЕ РИСУВАМ

Мислих доста по този така важен за мен въпрос…
От много време мисля по него.
Преди месеци преживях някаква криза, вероятно тъй нареченото ПНМК – преходна недостатъчност на мозъчното кръвообращение – и за около час се опитвах да напиша кратък текст, но правех ужасяващо много грешки – и логически, и синтактични, и в изписването на думите – да, ужасих се! Аз, писателят, който пише непрекъснато от 30 години, изведнъж да забрави как се прави това, поради някакво увреждане на малка частица от теменната част на мозъка му! Ужасно е! – казвах си. После, както съм свикнал в най-мрачните мигове, се усмихнах и си казах, че това ще бъде добър повод да се стегна и да развия по-добре други свои способности; ще има борба – а това е добре за всеки творец! После изпих един ксанакс, успокоих се и способността ми се върна. Може би се върна способността ми да пиша глупости, помислих си, че може би всъщност съм си въобразявал, че съм писател, а всъщност да съм бил през цялото това време един досаден графоман (случват се такива работи!) – но все пак пишех уж „правилно“ и без груби грешки.
Но желанието за писане не се върна. Тоест – не се върна в този размер и с тази сила, които имаше преди.
Преди години – да речем преди петнайсет, когато вземах награди, канеха ме непрекъснато в медии и красиви млади момичета идваха да ми шепнат, изчервени, колко ми се възхищават (не ме приемайте веднага за вулгарен и елементарен а помислете) – аз имах такова мощно желание да пиша, че понякога се чувствах като вулкан. Дори бях написал стихотворение: Вулканът, бълващ…и т.н.
А – и парите. Хехе. Много смешно. Тогава и парите от писането ми бяха около десет пъти повече отколкото сега. Ако и това не е стимул – здраве му кажи!
Как не ме е срам, като творец и писател, да говоря за пари – ще речете. Да, но един багерист или архитект никога няма да се посвени да признае, че работи, за да изкарва повече. Докато писателят е някак по условие задължен да се срамува, че дори мисли за пари.
Тук веднага се сещам, че великият Джек Лондон е казал (а е бил социалист!), може би на шега: Пиша всичките тези разкази за да увеличавам акрите земя в хубавото си имение. Става въпрос за т.нар. Лунна долина. М-да – американски писател! Никакъв свян от парите.

Човек е – казах си – куче на Павлов или мишка на Скинър. Положителните стимули го карат да поддържа едно поведение, а отрицателните – твърдо да го отбягва.
Всъщност – дадох си сметка, че желанието ми за писане намалява от доста време прогресивно. И настоящата криза представлява – някак символично – кулминацията на това нарастващо нежелание. И се замислих отново – откъде идва това, откъде идва…? И ми дойдоха две три идеи. В наше време…човекът на изкуството, творец, артист или въобще…ще го нарека „ексхибоман“ (сега измислих този термин – за човек, който има мания да се показва, да прави еxhibitions – изложби, представления, да изявява себе си – но в никакъв случай не е ексхибиционист)…та той…когато доживее време, в което говоренето и писането стават все по-трудни, по ред причини, първата от които е масово разпространеното безразличие към сериозното говорене (писане), което се развива за сметка на засилен интерес към глуповатото, сладникавото, повърхностно злобното, профанното;
и второ – усилената цензура от страна на политически-коректните, които за наш ужас са предимно непрофесионални, доброволни, цензори-ентусиасти – но това ги прави още по-стръвни и зли…
и трето – бруталната комерсиализация и меркантилност на всички, които съпътстват писателя в творческия му път и се очаква да подпомагат творчеството му – издатели, разпространители, книжари, която води до безразличие от тяхна страна към всяко сериозно и задълбочено писание, отново – за сметка на пошлото, скандалното, куриозното и грубо-комерсиалното…
и така – от писането артистът, ексхибиоманът, ако ще да е съвършен творец – се отказва…Защото пътят става прекалено трънлив. Тоест – едва ли се отказва съвсем, но се свива в черупката си, започва да се озлобява или поне да помрачнява, и започва да пише само за себе си. Подобно може би на Ницше, който е издал последните си книги сам в стотина екземпляра.
И пишещият, отвратен от цензурата на политкоректните, отвратен от цензурата на меркантилността (само продаваемото да се издава)…той лека полека преминава към по-трудното за цензуриране рисуване.
Което, също така, по-умело прокарва идеи и теми, които могат да присъстват, но цензорите да не ги забележат. Рисуването, казва Дьолакроа, е по-фино и съвършено от писането, защото не разкрива, а напротив – само загатва, само фино намеква – оставя фантазията и интуицията на гледащия да свърши останалата част – разбирането или възприемането на изкуството е дело на възприемащия.
Но въпреки всичко…като се замисля и оставя настрана всичките си по-горни разсъждения, си казвам: писането си остава моя голяма, изконна страст. И може би – казвайки, че пътят става прекалено трънлив и затова човек се отказва – не бях прав. Защото истинският писател е страшно упорито муле. И той става все по-упорит, колкото повече трудности среща по пътя си.

Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на SafeNews