Миналият септември 11-годишната Лиля се прибира от училище и казва на майка си, че ще отиде на двуседмичен летен лагер със съучениците си. Но у майка й, Татяна Влайко, веднага се появява тревога – техният град Херсон в Южна Украйна е под руска окупация, а лагерът беше в Крим, анексиран от Москва през 2014 г.

„Страхувах се“, признава 36-годишната Влайко пред The Times. „Това е война. Предупредих я, че може да не е толкова лесно да се върне. Но приятелите й отиваха и тя наистина искаше да отиде.“

Майката няма и избор -формулярите за съгласие, изпратени от училището, инструктираха родителите да носят свидетелства за раждане и други документи и да бъдат на речното пристанище в 6 сутринта на следващата сутрин за пътуването с параход през Черно море. И така, Влайко, която е самотна майка, целува Лиля за довиждане и я оставя при директора, след което тръгва към работното си място в маслодайната фабрика.

Телефонните връзки между Украйна и Русия са трудни, но през следващите няколко седмици тя успява да се свърже с дъщеря си няколко пъти.

„Лилия сподели хубави неща – видяла е делфини, била е на концерти, разказа за местата, които са посетили“, споделя майката. Но също така детето споменава, че всичко е на руски и всяка сутрин трябва да пеят руския химн. А страховете на Влайко се сбъдват – след като двете седмици минават, дъщеря й не се прибира, а е преместена в друг ладер. По-късно отива в още един.

„Обадих се на учителката й и я попитах какво става, ще ги върнеш ли? Но тя спря да отговаря“, признава майката.

Лиля е сред хилядите украински деца, отвлечени и отведени в Русия или Крим през последната година като човешка военна плячка

В доклад на Йейлския университет миналия месец се казва, че повече от 6000 деца на възраст между четири месеца и 17 години са били държани в 43 лагера в систематична кампания, „координирана от федералното правителство на Русия“. Повече от две трети от съоръженията, казаха те, са били ангажирани с „превъзпитание“.

Но Дария Херасимчук, украинският комисар по правата на децата, казва, че е вероятно броят на отвлечените деца да е много по-голям.

„Днес руснаците казват, че имат 738 000 украински деца, които са евакуирали – но това не е евакуация, това е отвличане и промиване на мозъци и това е акт на геноцид“, казва тя пред The Times, седнала на бюрото си в черен суичър с надпис „Аз съм украинка“. „Не вярваме, че са толкова много – досега сме документирали 16 221 – но мисля, че са няколкостотин хиляди. Всичко това е част от тяхната кампания за русификация.“

Според Херасимчук руснаците използват пет метода: „Убиване на родители и вземане на децата,  вземането им директно от родителите, разделяне на родители и деца в така наречените филтрационни лагери, подвеждането им чрез изпращане на деца на спортни или оздравителни лагери, отвличане от специални училища, интернати и сиропиталища.“

Украйна има най-висок процент на институционализация на деца в Европа с повече от 105 000 деца в домове за сираци, когато войната започна.

Нито едно украинско дете не е избягало напълно от конфликта. Повече от 460 деца са били убити и почти 1000 ранени, докато Save the Children изчислява, че средното дете в Украйна е прекарало повече от 900 часа под земята през изминалата година – общо около 40 дни. Около 1538 училища са разрушени или повредени.

„Седем и половина милиона деца са били засегнати от тази война“, казва Херасимчук. „Всяко дете е чувало сирена за въздушна тревога, скрито в мазето, и има член на семейството, който се бие. Много от тях са били принудени да напуснат домовете си.“

„Това правят руснаците: опитват се да пречупят нашите деца психологически, защото те са бъдещето на Украйна. Това ще бъде огромен проблем след войната“

„Но те са невероятни, събират пари за войници, изпращат им снимки и поддържат своя фронт – всички те са малки бойци“, споделя Херасимчук.

Масовите отвличания на украински деца се разследват от Карим Хан, главен прокурор на Международния наказателен съд, който беше в Украйна миналата седмица и ще говори по въпроса в Женева в четвъртък.

„Никога не съм виждал нещо подобно“, казва той. „Изида грабна язидски момичета за секс робини и момчета, за да ги обучават като бойци, а Пол Пот принуди градските семейства да се преместят в провинцията, но това е различно. Най-ценното във всички общности е следващото поколение – и когато престъпленията са насочени или засягат най-уязвимите, законът трябва да се засили за тях.“

Руснаците са открити за своите действия: държавната телевизия показва служители, които дават плюшени мечета на новопристигнали, които са представени като изоставени деца, спасени от войната. Мария Лвова-Белова, руският комисар по правата на детето, се похвали миналата година, че е осиновила тийнейджър от Мариупол.

Гледайки подобни сцени в социалните медии от окупирания Херсон, 44-годишната Людмила Мотичак става все по-разтревожена за дъщеря си Анастасия, която е на 15 години. Тя също е отишла на училищна екскурзия до „оздравителен лагер в Крим“, за да се измъкне от боевете. „Нямам пари за пътувания. Анастасия отчаяно искаше да отиде и да види морето. Освен това те наистина не ни дадоха избор или време да мислим“, споделя майката.

Завеждайки я в училище на следващата сутрин, Мотичак беше изненадана от броя на децата. „Имаше около 100 автобуса – изглеждаше, че вземат всички деца на Херсон.“

Анастасия си спомня, че е била откарана в Евпатория в западен Крим. „Мястото беше красиво и започна като нормален лагер, но всичко беше на руски“, разказва тя. „Тогава след две седмици ни казаха, че ще има забавяне от три дни при прибиране, след това четири дни, след това един месец и започнаха да изпращат деца в различни лагери около Крим. Не ни пуснаха дори за пет минути. Имаше една украинска учителка, сътрудничка, която ми удари шамар, когато се опитах да изляза навън. Един ден ни казаха, че ще ни прожектират „готин филм“. Оказа се, че това е руски пропаганден филм.“

Комуникирайки чрез Telegram, майка й започва да се съмнява. „Анастасия каза, че им е казано, кажете на родителите си, ако дойдете тук, можете да имате апартамент и пари. Някои от родителите заминаха за Крим и не се върнаха. Не исках това. Просто исках дъщеря си обратно.“

Когато Херсон беше превзет от украинските сили през ноември, те губят контакт. Нито Червеният кръст, нито полицията успяват  да помогнат. „Тя е единственото ми дете и толкова се страхувах, че ще я изпратят дълбоко в Русия и никога няма да я намеря. Осъзнах, че всичко е било много добре планирано да ни обезлюди.“

В крайна сметка тя чула за организация, наречена „Спасете Украйна“, управлявана от бившия детски омбудсман Микола Кулеба. „Правим всичко възможно, за да си върнем тези деца“, казва той. „Това, което руснаците правят, е чиста индоктринация.“

На Мотичак е казано от „Спаси Украйна“, че ще уредят тя да отиде в Крим с още 15 родители. Тъй като тя никога преди не е напускала Украйна, организацията й осигурява паспорт и билети.

Те тръгват в края на януари, едно удивително пътешествие в сърцето на вражеската територия. „Много се страхувах да отида в Русия, тъй като сме във война“, признава тя.

Майката на Лиля също тръгва на път. „Гледах през прозорците на автобуса и се чувствах като в някакъв ужасен филм“, споделя тя.

Това бе маратонско пътуване — въпреки че Крим е само на няколко часа път с кола от Херсон, между тях имаше руски войски, така че трябваше да направят огромен кръг на запад с влак до Полша, след това на север с автобус до Беларус, където бяха агресивно претърсени граница. Дори питат Влайко дали е снайперист. Оттам те пътуват на изток и преминават в Русия, където ги питат дали някой мъж в семейството им се бие, и накрая се отправят на юг към Крим.

Когато стигат до лагерите и представиха документите си, за нейна изненада портите са отворени и децата бяха пуснати.

„Когато видях Лиля да тича към мен, и двете се разплакахме“, спомня си Влайко. „Чувствах се така, сякаш имах върху себе си три чувала с камъни, които всички паднаха за една секунда.“

В друг лагер Мотичак и дъщеря й Анастасия също се прегръщат. „Бях толкова щастлива, че се разплаках“, казва Анастасия.

„Казаха ни, че ако родителите ви не дойдат, ще бъдете изпратени в интернати или нови семейства.“

Пътуването обратно продължи още повече. Беларус отказва да ги пусне и семействата трябвало да отидат в Латвия. Общо те изминаха 8100 км за 15 дни, за да изминат по-малко от 500 км по права линия.

И все пак те са сред по-щастливите семейства. Само 307 деца са извадени досега, според Херасимчук. Не е ясно какви преговори са в основата на тези успехи. „Спаси Украйна“ е спасила 164 от тях, но при последната им мисия шофьорът им в Беларус е арестуван. Някои деца са били част от размяна на военнопленници.

Сред многото майки, които все още чакат, е 33-годишната Яна Клименко, която не е виждала 13-годшинят си син Дмитро вече почти шест месеца.

„Все още поддържаме връзка, но аз и баба му сме много притеснени и плачем през нощта, защото минаха месеци, а него го няма“, казва тя по телефона от къщата им в Остров под звука на обстрел. „Той ни казва, че яде и учи, но е уморен и иска да се прибере. Не обича да ходи на руско училище, така че често се прави на болен.“

Тя се опасява, че той ще бъде преместен в сиропиталище в Русия.

Инеса Верташ, на 43 години, от Берислав, на 55 мили източно от Херсон, за последно е видяла средния си син Виталий, на 15 години, преди пет месеца. Директорката му го призовала да отиде на лагер. „Казах й, че искам да помисля за това, но тя каза, че няма какво да мисли, тръгват на следващия ден и ще получават храна пет пъти на ден и защо ще го държите тук, където има бомби и ракети?“

Той също се наслаждава на първите две седмици, но след това е преместен в много по-малко приветлив лагер. „Той ми се обади, плачеше, казваше, че това не е лагер за деца, това е като затвор. На леглата нямаше чаршафи, караха ги да носят дрехи на стари хора, даваха им храна само за прасета и ги биеха, ако не пееха руския химн.“

Това не беше всичко. „Той ми каза, че работниците в лагера принуждават 13-годишни украински момичета да правят секс с тях.“

Виталий я молил да го измъкне. „Ходих всеки ден при директорката, умолявах я, но тя отказваше да направи каквото и да било. Накрая и тя изчезна. Казаха на децата, че родителите им са напуснали Украйна и никога няма да дойдат да ги приберат, а аз му заявих, че никога няма да го оставя.“