“Аз съм българче свободно, в край свободен аз живея” и точно поради това не “всичко българско и родно любя, тача и милея”. Това пише в свой коментар Иво Инджев.
SafeNews го публикува без редакторска намеса:
“Аз съм българче свободно, в край свободен аз живея” и точно поради това не “всичко българско и родно любя, тача и милея”.
Това би трябвало да си признаят преди всичко най-яростните критици на българската демокрация, ако не бяха лицемери
Денонощно ругаеш “родните политици”и “родната действителност”. Допринасяш системно България да оглавява европейските класации като най-нещастната нация. Използваш непрекъснато израза “хубава работа, ама българска”. В същото време изискваш императивно децата, включително поелите не по своя воля по техния път към Европа в търсене на по-добър живот от българския, а дори и спасение от мизерията, да “любят, тачат и милеят всичко българско и родно”.
В една свободна страна се признава правото на хората да не любят, тачат и милеят всичко, само защото е родно по своя произход.
Патосът на дядо Вазов от 1913 г. е едно, а буквалното му възприемане днес е патология
Все едно с обратен знак да приемем за абсолютна истина Славейковото “ не сме народ, а мърша”.
С риск да ядосам още повече правоверните тълкуватели на Светото стихотворение, въздигнато от патриотарите за користни политически цели днес в ранг на Светото писание: и “аз обичам наште планини зелени”, но “първа радост е за мене” да се наричам така, както се наричам.
Ние, българчетата, сме пропуснали да извървим в крак с други европейски народи ренесансовото време. Били сме лишени от него в края на онези 5 века по същата външна причина, поради която сме пропуснали и приобщаването си към Европа през втората половина на 20 век. Сега наваксваме мъчително изоставането си след съветската окупация. Ренесансът, които изживяваме днес, при цялата му противоречива сложност, ми дава правото да смятам издигането на Човека на пиедестала за върховно спрямо националната му принадлежност.
Наистина се смятам, че “син съм на земя прекрасна и на юнашко племе”, а не на роби
За второто настояват най-много днес робуващите на фалшивите ни “освободители”, за да им бъдат вечно подчинени и на колене пред тях. Но си позволявам да се отнасям със съмнение, че “расна в дни велики, в славно време” – особено ако се позова на масовото недоволство на много българчета от живота в България, колкото и той да се подобрява.
Всичко това не ме прави по-малко българче от българите, които не мислят критично върху съвременния прочит на “Аз съм българче”, нито пък допускам и за миг, че стихотворението е остаряло по своя смисъл. То е точно толкова вярно отражение на емоцията времето си, колкото и “Под игото”.
Вазов си остава Патриарх на българската литература, живял в патриархална България, от която всички ние сме произлезли.
Но втора радост е за мен и фактът, че далеч не всички сме готови да подкрепим гаврата с превръщането на нашия закъснял Ренесанс във въzраждане.
Свободата на изразяване е велико завоевание. Тя, за съжаление, не е българска и родна традиция. Подарена ни е наскоро. Увековечена е от Христо Ботев с “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”
За разлика от нашето специфично “Аз съм българче”, неговата прослава на безсмъртието в борбата за свобода е универсална и валидна за всички хора и народи истина.
Важи и за децата на мигрантите, които нашите фашизоиди се опитват да употребяват в битката си за налагането на своя рашиzъм у нас. Нека научат този стих и на родния си език, а заедно с това и потвърждението на факта, че “и ний сме дали нещо на света”.
Коментарът е публикуван в блога на Иво Инджов
Още мнения четете в категорията Коментари
