Иво Андрич: Не се страхувам от хората, а от нечовешкото в тях.

Иво Андрич е единственият балкански писател, който е печелил най-значимия приз в литературата преди световни величия като Греъм Грийн, Дж. Р. Р. Толкин, Ерих Кестнер, Лорънс Дюрел, Алберто Моравия.

Годината е 1961 г., а Нобеловият комитет трябва да удостои поредния си лауреат с награда за литература. Големият Иво Андрич успява да се пребори, а останалите отпадат от надпреварата. Награждаването е проведено в стокхолмската зала Концертна палата на Шведската академия. Това е първата Нобелова награда за писател от Балканите.

Мъдрият хроникьор на балканския „караказан“ и най-значимият писател от бивша Югославия.

Иво Андрич е роден в днешна Босна и Херцеговина на 09.10.1892 и почива на 13.03. 1975 г.

Ето и някои от неговите най-запомнящи се мисли и цитати:

Нищо не свързва хората така, както общото и щастливо преживяно нещастие.

Каквото не боли – то не е живот, каквото не отминава – то не е щастие.

Толкова неща в живота имаше, от които се бояхме. А не трябваше. Трябваше да живеем.

Жената стои като порта, на изхода, както и на входа на този свят.

Всички хора са ми необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към гробищата.

Любовта живее по-малко дори от една пролет.

Щом почне да зрее лятото, някаква сила, за която не знам дали идва от мен или от световете около мен, ме вдига както влагата кълновете към светлината, и аз пътувам, возя се, плавам, летя. С други думи, щастлив съм, защото не бих могъл да кажа къде съм.

И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира.

В тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.

Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си.

Когато хората разберат колко малко ум управлява света, биха умрели от страх.

Толкова е жива в слабия човек потребността да се лъже и толкова неограничена възможността да бъде излъган.

Аз още не съм видял някой, който добре са го набили и да го е забравил, но сто пъти съм виждал хората да забравят и най-добрите съвети и поуки.

Ще дойде време, когато умните ще мълчат, глупаците ще говорят, а разсипниците ще забогатеят.

Не се страхувам от хората, а от нечовешкото в тях.

Има три неща, които не могат да се скрият – казваха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията.

Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!

Животът ни връща само това, което даваме на другите.

Болестта е сиромашката съдба, но и наказание за богатите.

Че мълчанието е сила, а говоренето слабост, се вижда по това, че старците и децата обичат да говорят.