Истинската покъртителна история зад песента „Миллион альιх роз”на Ала Пугачова! Много са хората, на които тази песен е любима. Но са малко запознатите с историята, вдъхновила песента. А тя е затрогваща.
Истинската покъртителна история зад „Миллион альιх роз”
Текстът на песента, написан от Андрей Вознесенски, разказва за любовта на грузинския художник Нико Пиросмани към френската актриса, певица и танцьорка Маргарита дьо Севр.
Гениалният художник-наивист не успява да се прочуе приживе и умира в бедност, без да подозира, че един ден картините му ще струват милиони.
Пиросмани е роден в бедно, многодетно семейство в грузинско селце през 1862 г. Самообразова в четене и писане на грузински
и руски език. Учи живопис от странстващи художници.Трудно се задържа на едно място. Чиракува тук и там, общува почти само
с животните, за които се грижи. Това дава отпечатък в творчеството му и той често рисува платна с животни.
1909 година се оказва съдбоносна за 47 годишния Пиросмани.
Тогава в родния му град пристига френският театър на миниатюрата „Бел Вю“ и френската актриса Маргарита дьо Севр грабва сърцето му. Влюбва се в нея от пръв поглед, обожава я, боготвори я.
Маргарита е кокетка и за нея бедният художник е просто още един досаден обожател. За Нико обаче тя е муза не само в изкуството, а и в живота. Той я причаква пред хотела, в театъра, в ресторантите. Мисли само и единствено за нея. Рисува нейни портрети.
Историята на бедния артист, който дава всичко, което има, за да зарадва любимата си, става известна благодарение на писателя Шалва Дадиани.
В книгата му четем: „Нико не познаваше любовта, преди да срещне Маргарита. Всяка вечер стоеше вцепенен в заведението ѝ и слушаше как изпълнява шансони”.
Маргарита нехае за художника и Пиросмани решава, че може да спечели сърцето на дамата, като ѝ подари море от любимите ѝ алени рози.
Всички обожатели ѝ изпращали огромни букети, но Нико искал да се открои сред тях и да докаже, че неговата любов е много по-силна, истинска и чиста…
Нико продава цялото си имущество и картините си и с парите купува алени рози за най-прелестната жена на света.
Една слънчева сутрин пред хотела на Маргарита пристигат файтон след файтон, отрупани с рози, люляк, акация, божури, лилии. Той засипва с цветя цялата улица пред хотела, ароматният килим достига близо метър и актрисата потъва почти до кръста в милионите алени цветчета. Полудял от нетърпение, Нико очаква нейната реакция.
Уви, актрисата е напълно безразлична! Тя не прави нищо особено, разсеяно го целува така, както целува домашните си кучета. След това си отива. Това е краят за художника.
Той никога повече не я вижда. Тя си заминава за Париж, а той остава, разорен и нещастен, в Грузия.
Няколко години по-късно умира от глад, тъй като след разпродажбата на цялото си имущество остава буквално без пукната пара.
Последните дни от живота му са пропити с мизерия и самота. Нико започва да пие все повече и повече от отчаяние и когато издъхва на 5 май 1918 г., той няма нищо, освен парцаливите дрехи на гърба си и спомена за една фатална жена, която разбива живота му.
След смъртта на Пиросмани оцеляват само 300 от близо 2000 платна, които художникът рисува приживе, но затова пък съдбата му вдъхновява много творци, сред които Булат Окуджава и Андрей Вознесенски, които пишат стихове за него.
Песента на Алла Пугачова „Миллион алых роз“ е създадена по текст на Вознесенски и по музика на Раймонд Паулс и се превръща в тъжна, но красива музикална изповед на несподелената любов.
Паустовски пише: „Маргарита живеела като в сън. Сърцето ѝ било затворено за всички. Красотата ѝ била необходима на хората. Но очевидно тя била съвсем ненужна на самата себе си, макар да се грижела за външността си и се обличала добре. Шумоляща с коприните си и ухаеща на ориенталски парфюм, тя изглеждала като въплъщение на зрялата женственост. Но имало в нейната красота нещо грозно и май тя го усещала“.
Половин век след неговата смърт, през 1968 година в Лувъра се открива изложба на Нико Пиросмани. Очевидци разказват, че пред портрета на Маргарита дълго време останала една възрастна жена.
Самата Маргарита дьо Севр…“