България отчита един от най-бързите ръстове на заплатите в Европейския съюз през последните години, но все по-ясно се откроява разминаване между доходите и производителността на труда.

Това поставя въпроси за устойчивостта на текущия модел на растеж и необходимостта от структурни промени в икономиката.

От началото на десетилетието страната е безспорен лидер в ЕС по ръст на заплатите. В периода 2020–2025 г. номиналните разходи за труд са нараснали със 71%, далеч пред Румъния (64%) и Литва (62%). В обратния край на класацията има седем държави с под 20% ръст, което на фона на инфлацията вероятно означава реален спад на заплатите.

Изпреварващият ръст на разходите за труд, съчетан с висока заетост и ниска безработица, е основен фактор за увеличението с над 80% на реалния доход и стандарта на живот в страната за последното десетилетие.

Този ръст обаче не е безусловно положителен. От 2022 г. насам динамиката на разходите за труд трайно изпреварва растежа на производителността. За да се оцени това разминаване, могат да се сравнят два индекса – на разходите за труд и на добавената стойност на един нает, и двата с база 2010 г.

До 2022 г. двата индекса се движат относително паралелно – в началото производителността леко изпреварва разходите, след 2015 г. тенденцията се обръща, но без значително отклонение. След 2022 г. обаче разходите за труд започват да растат значително по-бързо. Към 2025 г. те са се увеличили със 163% спрямо 2010 г., докато производителността – със 124%, което води до разлика от близо 40 процентни пункта.

Това поставя въпроса доколко устойчив е текущият ръст на заплатите в средносрочен план, тъй като той все по-осезаемо изпреварва икономическия фундамент, който го поддържа.

Най-важният фактор е структурата на пазара на труда. Коефициентът на заетост при хората на възраст 20–64 години достига 77% през 2025 г., а във водещите икономически региони надхвърля 80%. В същото време безработицата остава ниска – 3,2% по данни на НСИ в началото на 2026 г. Търсенето на работна сила значително надвишава предлагането, въпреки увеличения приток на сезонни работници от трети страни и положителната нетна миграция.

Тези условия принуждават работодателите да увеличават заплатите дори без съответен ръст на производителността, за да задържат служителите си и да запазят конкурентоспособност.

Съществена роля има и държавната политика. Обвързването на минималната заплата със средната води до ускорен ръст на възнагражденията при най-нископродуктивните групи. Паралелно с това автоматични механизми в публичния сектор допринасят за значителни увеличения на заплатите в редица ведомства, включително в период на забавящ се икономически растеж.

Инфлацията от 2022–2023 г. също оказва влияние, тъй като работодателите компенсират нарастващите разходи за живот, за да запазят покупателната способност на служителите си, дори при стагнираща производителност.

Това се отразява и върху печалбите, където в редица сектори се наблюдава свиване на маржовете.

Настоящото разминаване между заплати и производителност вероятно е преходно, но съществува риск от забавяне на ръста на стандарта на живот, докато производителността „навакса“.

Такъв сценарий не е неизбежен, ако бъдат предприети навременни мерки за повишаване на производителността на труда. Това изисква две основни направления.

1. Повишаване на инвестициите и механизацията

Особено в преработващата промишленост. Влизането в еврозоната и по-стабилната политическа рамка създават предпоставки за инвестиции, но не са достатъчни сами по себе си. Допълнителни стимули за инвестиции, подобряване на съдебната система и децентрализация могат да ускорят процеса.

2. Подобряване на образованието и уменията

Необходими са реформи както в училищното образование, така и в квалификацията на възрастните. Образователната система остава в застой, което личи и в международните изследвания. Ключова стъпка е промяна в модела на финансиране с по-силен акцент върху качеството. При възрастните – повече стимули за участие в обучения и придобиване на актуални умения.

Източник: 24 часа