3-ти март отключва много въпроси. Наистина ли е повод за гордост след комунизма, откъде идва това покорно, чак унизително чувство на благодарност към братушките, с което ни обработват от деца?

Помислете само: има ли друга страна по света, избрала за свой национален празник събитие, в което дори не е участвала?

Според проф. Ивайло Дичев отношението на Русия към нас много напомня на това към Украйна, уж сглобена от Ленин с подръчни материали, както твърди историкът цар Путин.

Те са убедени, че и нас са създали.

А ние не само приемаме това високомерно твърдение, но дори сме го превърнали в свой национален празник.

Оставям ви да размишлявате дали Украйна и България не са наследници на държави, които са няколко века по-стари от руската.

И все пак, както във всяка пропагандна теза, тук има зърно истина. Болшевиките след революцията наистина форсират създаването на украинска съветска република, но не за да откъснат жива плът от матушка Рус, а за да интегрират в новата империя разнообразните неруски населения там.

Третата българска държава наистина възниква по волята на руския цар, защото младата българска нация не е имала сили да надвие могъщата Османска империя.

Само дето вече е възникнала десетилетия по-рано – през Възраждането.

За Москва от подобни полуистини следват пожизнени права на собственост. И нормално –  половин хилядолетие след Иван Грозни Русия продължава да живее от плячкосване – на ресурсите на Сибир, на собствеността на хората си, на покорени съседни държави.

И този фон ние сме единствена страна избрала за свой национален празник събитие, в което дори не е участвала. Унизително и абсурдно е, пише проф. Дичев.

Ако направим бърза разходка из света на националните празници ще установим, че няма причина Русия да бъде абонирана за нашата благодарност.

Дори от комунистите.

Та Сталин е отровил вожда Георги Димитров, своя “товарищ”?! Е, вярно, че след това му построи мавзолей в центъра на столицата ни, чийто призраци все още крещят от подземията, които не се взривиха преди 35 години. Пред очите на всички бе разрушена само ритуалната зала, която бе над земята. Това е около 1/3 от мавзолея.

По-голямата част от него съществува и до днес на близо 1500 кв. м на два етажа под повърхността.

А какво точно се е случило през последните месеци от живота на Георги Димитров в санаториума “Барвиха” край Москва? И защо е трябвало толкова спешно да замине за Съветския съюз, само за да се върне оттам в ковчег, това може би няма никога да разберем.

Ще разберем ли обаче „Арт инсталацията“, която е на мястото на взривения мавзолей или отново по подобие на националния ни празник ще бъде трудно обясним извън сферата на психологията, предстои да видим.

„Между миналото, което е на път да се случи и бъдещето, което вече е било“

„Кризите, през които вървим, засилват усещането за миналото. Постоянно преиграваме моменти  и ни е трудно да изработим визии за бъдещето си“, казва в свое интервю авторът Красимир Терзиев, преподавател по Културна антропология в Софийския университет,

Целта на Терзиев, е да създаде място, на което човек може мислено да се освободи от инерцията на ежедневието. Да размишлява за миналото, за нерешените проблеми и травми от него, но и да помисли за визия за бъдещето.

Текстът е свързан както с историческо – комунистическата натовареност на това място – бившия мавзолей, така и с особения момент на съвременността, в който пребиваваме, казва още авторът.

„Не е плод на идеологическа работа. Това е произведение на изкуството, което приканва хората към някакъв размисъл.“

Той разказва, че е искал това „да не бъде монумент, който недвусмислено събужда у нас определени чувства, пресъздадени от архитектите“ през комунизма.

Затова е създал хоризонтална структура, приканваща хората да участват в нея, а не да ги отдалечава.

Творбата представлява обемни и светещи букви.

Преди години изборът на НАТО и “Европа” е направен от хора, започнали житейския, мисловния и обществения си живот в средата на 1960-те в страните от бившия Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ) и Варшавския договор.

Те са поколението, размило авторитарно-еднопартийните управления през 1980-те, разрушило Берлинската стена, смъкнало Желязната завеса, премахнало централното планиране в икономиките и върнало донякъде и насила създадената “Източна Европа” в Европа.

Което е вярно за света, не е действително за Варшавския договор.

За България е очевидно, че издръжката на съветската армия на нейна територия, е една от причините за драстично обезценяване на лева и обедняване в края на 1940-те и началото на 1960-те години.

Сумирано времето на окупация от съветските войски на страни от Източна Европа продължава 142 години. През 1989 г., според различни оценки, съветските войски в региона наброяват 500-600 хиляди души, приблизително 10% от персонала на червената армия.

Причината са две:

Oсновни институции обслужват управлението в страните от Варшавския договор: Желязната завеса – военно съоръжение – призвано да възпира хората от “Изтока” да бягат на Запад;

Военният съюз е с основна мисия да не допуска страните да се отклоняват от Съветската зона на влияние и контрол.

Икономически институции и класовото преподреждане

След Втората световна война (ВСВ) СССР отказва участие в международни стопански инициативи и учреждения.

По думите на финансистът икономическите учреждения след ВСВ предполагат сътрудничество, а не противопоставяне; търговия, а не протекционизъм; здрава парична политика, вместо манипулиране на разменните курсове, проценти и цените в зоната на рублата.

Не последно по значение влиза и участие в споделянето на разходите за възстановяване на Европа и риска от държавни фалити при членство в МВФ.

Съветският съюз, за разлика от Европа, не се денацифицира и демилитаризира чак до 1989 г.

Причината за това решение на Кремъл е поддържане на сила за влияние върху световните и европейски дела. Съветският съюз, за разлика от Европа, не се денацифицира и демилитаризира чак до 1989 г.

Без насилие е невъзможно класовото преподреждане на обществата от Източна Европа по съветски комунистически образец.

През 2021 г. този процес за България бе подробно описан в книга на Институтът за изследване на близкото минало, издадена под редакцията на Михаил Груев – “Преподреждането на обществото“

Авторите подробно показват как без насилие е невъзможно закрепостяването на селяните и работниците, унищожаването на “дъртата реакция” и управлението на “активните борци”, унищожаването на “бившите хора”, потисничеството на културата и всекидневието.

Подобна е историята на всички страни, с различна степен на антихуманност и жестокост.

Още през 1939 г. Питър Дакър забелязва, че национал-социализмът е етап на социализма, настъпил след като комунизмът се е доказва като илюзия.

И само за да стигнем до 1944 г. когато в “Пътя към робство” Фридрих фон Хайек ще напише изречението – обобщение:

„И нацизмът, и комунизмът ненавиждат най-много онези идеи, на които не могат да влияят“.

Димитър Димитров/ SafeNews