Граф Игнатиев е можел да спаси живота на Левски, но не го е направил. За него е било по-добре Апостолът да загине. Тази история разказва евродепутатът Александър Йорданов Александров. Той е провокиран от атаката срещу паметника на граф Игнатиев във Варна.

SafeNews публикува коментара му без редакторска намеса:

Неизвестен засега родолюбец е премахнал във Варна бюст кратуната на печално известния в нашата история руски дипломат Николай Игнатиев. Защо го е направил? Може само да се предполага. Според мен той го е направил, защото познава българската история и със сигурност смята, че не би трябвало у нас да има паметници на чужденци, които са работили срещу интересите на нашия народ.

Всъщност става дума, че е съществувала възможност за спасяване на живота на Васил Левски

И тя е била в ръцете именно на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев. Той именно получава молбата на д-р Рашко Петров за съдействие за спасяването на Апостола. Д-р Петров и Дякона са били заедно в Първа българска легия на Георги С. Раковски. Молбата е препратена до посланик Игнатиев от руския вицеконсул в Пловдив – известният български просветител Найден Геров.

Но висшият руски дипломат, в чиито съвети често се е вслушвал Великият везир, категорично забранява на своя подчинен да се намесва и забърква, както сам пише, в „тази история”. Същевременно, видно от неговата кореспонденция, която подробно анализира преди години историкът Янко Гочев, посланик Игнатиев участва в „тихата дипломация” около процеса срещу Левски в София.Това става ясно от негов доклад от 25 януари 1873 г. до прекия му шеф – княз Александър Горчаков, министър на външните работи и държавен канцлер.

В този доклад руският посланик в Цариград определя като „задоволително решение” очертаващите се присъди по т.нар. „Софийско съзаклятие”. Според него „щастливият изход” от „Софийската афера” се дължи на „умереността на Великия везир, който този път изглежда е ПОСЛЕДВАЛ НАШИТЕ СЪВЕТИ”. Но нека се запитаме: какви ли ще да са били руските съвети по „Софийското съзаклятие”, след като на бесилото увисва най-достойният син на България?

„Щастливата”, според граф Игнатиев, развръзка означава бесило за Апостола на българската свобода

Затова и Янко Гочев отбелязва, че „с убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите – възвръщане на контрола над българското освободително движение. Конфликтът между самостоятелна българска революция и революция, зависима и вписваща се в действия на външни сили – най-вече Сърбия и Русия, е решен в полза на втората тенденция от руския посланик граф Н. Игнатиев. С убийството на Левски граф Н. Игнатиев доказва на практика на българските революционери, че техните самостоятелни революционни акции са обречени и няма да бъдат допускани от Русия. Българското революционно движение трябва да обслужва целите и интересите на Русия, а не обратно.”

Това е истината

И тя не може да се промени с издигане на паметници. Всички ярки личности на българското национално освободително дело са били против Русия. И многократно са предупреждавали народа ни за опасността от нейната политика.

Васил Левски пръв разбира, че българският народ трябва сам и без чужда помощ да постигне свободата си. Защото само тогава ще може да я оцени и разбере истински. Идеята му за освобождението като „дело българско“ е радикална и смела. Апостолът знае, че този, който ни “освободи”, със сигурност след това ще ни пороби. Тази мисъл е в сърцевината на неговото дело. Най-добре я предава Захарий Стоянов.

Васил Левски изгражда мрежа от революционни комитети, защото е искал сами да се освободим. За него само добре подготвената революция е имала смисъл. Защото само такава революция би запазила България от чужди посегателства и би ни дала възможност да бъдем сами господари на съдбата си.
В писмовното наследство на Левски няма нито един ред, който да показва, да намеква дори, че той е бил русофил. Нито един. Ако имаше, то още при социализма този ред щеше да бъде показан и развяван като върховно доказателство за българо-руската „дружба” – от „векове за векове”. Но няма. Няма и негов съвременник, който да му приписва русофилски възгледи и очакването Руската империя да ни „освободи“.

Като идеолог на националната революция Васил Левски отлично е разбирал, че империите никога не освобождават. Те само поробват

Затова и са станали империи. Империя не се става, ако „освобождаваш“.
В издадената през 1883 г. от Захарий Стоянов биография на Васил Левски – („Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му”) на стр.81 четем:

„Никому не се надявайте, – говореше той. – Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; А който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство“.

Така авторът на „Записки по българските въстания“ е разбрал мислите на Левски за освобождението. Това е философията на нашия Левски. Това е и сърцевината на българската освободителна идея. В единствения стихотворен опит на Левски за „автобиография” и днес четем:

„Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милий род.“

Тези редове са доказателство за записаното от Захарий Стоянов. Следователно това е съкровена мисъл

Когато я споделя Левски не знае кой ще бъде новият ни поробител. Затова и казва: „турски и никакъв роб”. Никакъв роб на друга държава, на друга империя. Но и „никакъв роб” в социален смисъл. И не може да има съмнение, че ако Апостола бе останал жив, той щеше да бъде, също като Захарий Стоянов и Стефан Стамболов, противник на руската завоевателна политика спрямо отечеството ни. Защото самият дух на неговото дело е свободолюбив и родолюбив.

Васил Левски е бил идеен противник на Руската империя. Бил е против русофилите в БРЦК, против идеята да се търси руска помощ за нашето освобождение. Бил е наясно, че Русия внедрява свои агенти сред българите, за да контролира и насочва тяхната борба в русло удобно за окупационните намерения на руския императорски двор.

По време на комунистическия режим за тези позиции на Левски се мълчеше. Но днес те звучат пророчески, отново са актуални. Такова е например неговото писмо до Филип Тотю от 18 април 1871 г.:
„С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то [1869 г.], единия препоръчан от одеските българи, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде – отдето е дошъл. Кога стане нужда, ще го кажем с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.“

Българското освобождение не идва така, както го мечтае Васил Левски

Затова и неговата памет бе поругавана многократно – с опитите за русофилски преврати, с политиката насочена срещу българското Съединение и Обединение. Върхът на руския антибългаризъм е окупацията на България за близо половин век от „братския” Съветски съюз. Тогава у нас е пренесена и наложена чужда на народа ни политическа, икономическа и образователна система. В този период ние, българите, не бяхме себе си, не бяхме народът на Васил Левски. Бяхме забравили неговата повеля – да бъдем равни с другите европейски народи.

Неизвестният родолюбец, който е решил да премахне бюста на руския имперски душманин във Варна, явно познава историятя. Знаел е, че другите народи ще ни уважават само ако сами се уважаваме. А аз бих добавил, че премахването на паметници на руски и съветски зложелатели на България е път към националното себеуважение.

Още новини четете в категорията България