На 1 февруари се навършват 80 години от „кървавия четвъртък“ на 1945 година, когато Народния съд осъжда на смърт голяма част от държавния, политическия и военния елит на България. Тогава се е състояло най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици, царски служители, военни и представители на интелигенцията.
Само за няколко месеца се гледат над 11 000 дела. На смърт са осъдени 2730 души, 1305 получават доживотни присъди. 1500 души са оправдани
В мотивите за решението на правителството на Борисов се посочва
„1 февруари 1945 г. е денят, в който посрещат смъртта регенти, депутати, офицери, министри, общественици – жертви на Първи състав на т.нар. Народен съд. Той става знаков за нашата история, защото поставя началото на кървавите репресии срещу българския народ“.
Наредба-закон за създаването на Народен съд е издадена от правителството на Отечествения фронт на 6 октомври 1944 г. Под наказателна отговорност са привлечени ръководителите на монархическия режим и управлявалите от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г.
Шейсетте областни състава и двата върховни състава в София се произнасят по различни обвинения срещу общо 21 024 души. Арестуваните регенти княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, министри и висши военни, заедно с архиви от Министерския съвет, МВнР и МВР, са откарани в Москва, където се провежда следствието им, след което са върнати в началото на януари 1945 г.
Издадени са общо 10 897 присъди в 131 процеса.
Конфискувани са над 200 предприятия, както и голям брой недвижими имоти и вещи. Изселени са 4325 семейства на близки на осъдени, като броят на членовете им възлиза на близо 12 000 души.
Народният съд е създаден в края на 1944 г. от новата комунистическа власт с формалната цел да подведе под отговорност политиците, довели България до участие във Втората световна война. На практика той е извънреден съд, несъвместим с Търновската конституция, без независимост, без реални гаранции за защита и с предварително зададена политическа цел.
Властта вече не защитава гражданите. Тя започва да ги подбира. По произход. По биография. По „правилно“ и „неправилно“ минало.
Страхът се превръща в инструмент за управление, а доносът – в социална норма
Сред убитите е братът на цар Борис III, княз Кирил Преславски, един от регентите на малолетния тогава Симеон II. Разстреляни са и тримата премиери – Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов. Богдан Филов също е регент по това време. Третият регент – генерал Никола Михов, също е сред зверски умъртвените в нощта на 1 февруари.
Официално присъдата на осъдените се чете в късния следобед на днешният 1 февруари около 16.30 ч.
Излъчва се по радиото, но много от роднините на арестуваните вече са изселени из страната, където радиото в ония години е лукс, а достъпът до съдебната зала – строго ограничен.
Вестниците излизат със закъснение на следващия ден – 2 февруари. Тогава присъдите отново са прочетени по радиото – когато регентите, министрите и депутатите са вече разстреляни.
Преди екзекуцията в ЦК на БКП има спор как да бъдат убити осъдените.
Вълко Червенков настоява за класическия начин – „чрез обесване“. По този начин той иска да отмъсти за своите другари, осъдени заради жестокия атентат в църквата „Св. Неделя“ през 1925 година. Надделява обаче мнението на Трайчо Костов, който предлага екзекуцията да се проведе по болшевишки – с пистолетен изстрел в тила.
За целта е ангажирана група главорези, предвождани от Фердинанд Козовски – бъдещ председател на Народното събрание, Изидор Леви – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, и Лев Главинчев – садист, участник в множество комунистически зверства още преди 1944 година. Именно те отговарят присъдите да бъдат изпълнени с нужната жестокост, бързина и потайност.
За да им се дадат подробни инструкции, тримата са извикани от ЦК на партията от фронта…
В ноща срещу 2 февруари мястото в софийските гробища, определено за екзекуцията, е осветено с автомобилни фарове. Повечето от убийците са цивилни, а не униформени, въоръжени са с шмайзери. Те стрелят в тила на осъдените, а телата падат в обща изкопана яма.
След разстрелите палачите започват да обират жертвите си – взимат от тях всичко ценно: пръстени, часовници, златни халки. Един от палачите дори събува ботушите на убития княз Кирил…
Смъртните присъди над политическия, военния и духовния елит са определени в името на народа, като са обявени за виновни, че са въвлекли България във войната. Истината е друга – българските държавници са имали една цел – нито един български войник да не участва в бойните действия. И те постигат тази цел.
Според спомените на царица Йоанна, вдовица на последния български цар Борис III, на осъдените е отнета надеждата да видят за последен път своите близки. Именно по тази причина царицата поискала да ги види един по един преди екзекуцията и единствено тя се сбогувала с тях.
Върху мъртвите тела на жертвите били изсипани камиони със сгурия. За хората обаче било ясно чии са тези черни могили. Жени – млади и стари, както и самата царица, придружавана от някоя от своите дами, отивали да коленичат със запалени свещи край този общ гроб.
Това не е „друга страна“. Това е същата страна, но управлявана от власт, за която човешкият живот няма стойност.
След 1989 г. България така и не направи пълна морална и правна равносметка. Лустрация не беше проведена. Хора, участвали в репресивния апарат – пряко или косвено – продължиха да заемат позиции в политиката, администрацията, съдебната система и медиите.
Не става дума за мъст.
Става дума за ясно разграничение – кое е допустимо и кое не. Кое е престъпление и кое не подлежи на „историческо оправдание“.
В наши дни
Комунистическият режим в наши дни често е представян през носталгичен филтър – евтин хляб, сигурна работа, „ред“. Този разказ пропуска цената. А цената не е безобидна, носталгията – още по-малко. Тя изтрива жертвите и нормализира насилието. Подготвя почвата за повторение – не на същия режим, а на същата логика: че властта може да решава кое човешко право е излишно.
Но разделението не оправдава обезчовечаването и целта не е по-важна от човека. Дано този урок сме научили, защото има последици и днес.
Казват, че който не се учи от грешките си, е обречен да ги повтори. Не под същото име. Но със същата жестокост. И когато тази жестокост не води до отговорност, паметта се превръща във формалност, а минутата мълчание – в символ без съдържание.
Днес, 81 години по-късно, 1 февруари остава най-черната дата в българската история. Тя не може да бъде заличена. На този ден депутатите от един парламент се изправят в едноминутно мълчание в памет на избитите български колеги.
Но… не е нашият.
А белгийският…
Димитър Димитров/ SafeNews
