Ако беше жив днес, баща ми щеше да оплаква Америка. Състоянието на Америка е такова, че ако Роналд Рейгън го види сега, ще избухне в сълзи. Това пише дъщерята на 40-ия американски президент в NYT. Американците са на ръба на пропастта и ще им е трудно да се измъкнат от блатото на омразата и насилието и да преодолеят партизанската вражда, която ги разделя, казва Пати Дейвис.
Вечерта преди баща ми, Роналд Рейгън, да умре, бях там и слушах накъсаното му дишане. Изобщо не приличаше на дъха на атлетичен мъж, който язди коне, строи огради в ранчо, подрязва храсти по алеите за езда. Човекът, който вдигна глава към облачното небе и силно извика: „Г-н Горбачов, съборете тази стена“.
Вътре в мен времето и историята, далечни и скорошни спомени се преплитаха – неговото 10-годишно пътуване в тъмния свят на болестта на Алцхаймер и моята решимост да напусна утъпкания път на детските оплаквания и да изкова нов път. Честно казано, бях решена, че е време да порасна.
Все още обаче си спомням какво беше да си негова дъщеря и ревнувам от вниманието, което обръщаше на Америка и нейните проблеми.
Политиката застана между нас много преди баща ми да реши да се кандидатира за президент.
Всички приказки бяха предвидими: Америка трябва да се страхува от злото на едно вездесъщо правителство. Просто ги мразех, защото исках да говоря за момчето, което ме тормозеше в автобуса, а не за ексцесиите, които правителството си позволи.
С времето започнах да се възмущавам от страната ни, че иска толкова много от него. Но това, което най-много ми липсва днес, е любовта му към Америка. Когато звучеше песента „America the Beautiful“, очите му често се просълзяваха и това беше повече от чувства. Той знаеше колко крехка е демокрацията, колко лесно може да бъде унищожена и често говореше как Германия се е подхлъзнала към диктатура.
Много бих искал да го попитам колко близо сме до ръба на пропастта и как Америка може да излезе от блатото на гнева, от канонадата на омразата? Как да прекъснем порочния кръг на насилието, реално и вербално? Как да преодолеем калните линии, които ни разделят, и партизанската злоба, която кара избраните служители да прекъсват президента, докато чете обръщението си за състоянието на Съюза?
Когато срещу баща ми стреляха, Тип О’Нийл, тогавашен председател на Камарата на представителите и един от най-отявлените му политически опоненти, дойде в покоите му и коленичи в молитва до него, рецитирайки 23-ия псалм. Днес подобен жест изглежда невъзможен.
И така, какво би казал баща ми за упадъка на цивилизацията и зловещото бъдеще на нашата демокрация?
Мисля, че не би се обърнал към лидера на своята партия, а към тези, които го поздравяват на митинги. Той би им посочил, че диктатурите не се създават от един човек; те са създадени от всички хора, които стоят на опашката и казват „да“.
През 1967 г., след като баща ми положи клетва като губернатор на Калифорния, отидохме в имението на губернатора, скърцаща стара къща на оживена улица. Бях на 15 години и изобщо не ми харесваше да съм дъщеря на губернатора. Чувствах се безпомощна и уплашена. Така че се измъкнах от всички и се изкачих на две стълби до покрива на сградата, откъдето погледнах през прозореца, за да видя тълпата, събрана на тротоара. От такова разстояние хората изглеждаха безкрайно малки. Изведнъж един от тях ме забеляза и непознатите започнаха да ми махат. Спомням си колко бързо отстъпих назад, седнах на прашния под и избухнах в сълзи.
Тридесет и седем години по-късно гледах друга тълпа от непознати, скупчени по тротоари и надлези, докато наблюдаваха кортежа, носещ ковчега на баща ми. По това време присъствието им ме утеши. Връзката ни с Америка не е лесна, но начинът, по който тя замръзна през тези няколко дни, изля балсам върху наранената ми душа.
И ето как в крайна сметка шепнем на хора, които вече са си отишли от нашия живот, като искаме да им кажем, че сме пораснали, научили много и сме се променили. Баща ми вярваше в царство отвъд земния живот, така че може би чува моите шепоти и вижда тъжния хаос в страната, която обичаше толкова много. А може би част от сълзите, които пролях за Америка, бяха негови.
Източник – Пати Дейвис заThe New York Times /Превод: SafeNews
За още актуални новини: Последвайте ни в Google News
Още новини четете в секция Свят
