Б ъдещите културни историци вероятно ще гледат на този биографичен филм за Майкъл Джексън като на повратен момент за жанра. Той ще остане в историята като онзи скандален проект, в който неговият главен герой е напълно откъснат от реалността, а вместо факти, филмът предлага два часа чисти и неподправени абсурди. Американският философ Хари Г. Франкфурт дефинира това в есето си „On Bullshit“ („За глупостите“) като реч, предназначена единствено да убеждава, без никакво отношение към истината, пише The Times.

В „Майкъл“ се срещаме с един Исус на XX век. Още като дете-звезда (в ролята – Джулиано Круе Валди), той е уведомен от „святата“ си майка Катрин (Ния Лонг), че е надарен със „специална светлина“ от Йехова. Скоро Майкъл – досущ като младия Христос в „Исус от Назарет“ на Франко Дзефирели – бива дълбоко трогнат от гледката на почитател в инвалидна количка. По-късно, вече като възрастен (изигран от Джафар Джаксън, племенник на Майкъл), певецът се превръща в живо въплъщение на библейския стих от Матей: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при мен“.

 

View this post on Instagram

 

A post shared by The Times and Sunday Times (@thetimes)

Майкъл посещава многократно десетки детски болници. Изглежда, че той просто не може да стои далеч от болни деца. Накрая, в собственото си болнично легло – докато се възстановява от тежките изгаряния след инцидента с рекламата на Pepsi през 1984 г., при който пиротехниката подпалва косата му – той очертава своето духовно кредо: „Бог беше добър към мен“. И допълва, че в резултат на това „трябва да сияя със светлината си и да разпространявам любов и радост. Това е моята съдба.“ Тук няма и следа от ирония, само ескалиращ саундтрак. Филмът внушава, че се намираме в присъствието на божество.

Британският продуцент Греъм Кинг, стоящ и зад „Бохемска рапсодия“, по-рано твърдеше, че биографичният филм ще „хуманизира, но няма да идеализира“ Джаксън. Това бе важно обещание, особено след съобщенията, че лентата ще засегне многобройните обвинения в сексуално насилие над деца, които белязаха късния публичен имидж на Краля на попа. Разбира се, никой не е очаквал пресъздаване на сцените от документалния филм от 2003 г. „Живот с Майкъл Джексън“, в който певецът държи ръката на 12-годишния Гавин Арвизо и гука безгрижно как „да споделиш леглото си с някого е най-любящото нещо, което можеш да направиш“. Със сигурност и свидетелствата за брутално насилие от опустошителния документален филм „Напускайки Невърленд“ не биха „хуманизирали“ Джаксън – те по-скоро биха го демонизирали.

Вместо това получаваме типичен филм от ерата на Тръмп, където неудобните истини са посрещнати с нагла лъжа. Режисьорът Антоан Фукуа („Тренировъчен ден“) и сценаристът Джон Логан („Гладиатор“) са подходили към предизвикателствата в историята на Джаксън, като просто са ги удавили в квазихристиянски празни приказки. Има няколко сцени от детството, в които бащата Джо Джаксън (в ролята е коравият Колман Доминго) е изобразен като контролиращ и насилнически настроен. Това задава единствения драматичен конфликт за целия филм: ще успее ли Майкъл някога да се измъкне от опеката на баща си?

В останалата си част разказът е безцелно препускане из Уикипедия миналото на Джаксън – първо с Jackson 5, а после и в ранната му солова кариера. Братята и сестрите му са статисти, а празнотата на мястото на Джанет Джаксън е осезаема – тя проницателно е отказала сътрудничество. Показателно е също, че във филм, решен агресивно да промени общественото мнение, вторият най-ярък герой е адвокатът на певеца и изпълнител на завещанието му – Джон Бранка (изигран от апатичния Майлс Телър).

Действието спира през 1988 г., което е удобно решение, тъй като така се избягват всички „злощастни“ материали за педофилия. И все пак всеки, гледал „Напускайки Невърленд“, ще усети напрежението между твърденията за насилие (свързани по-специално със сувенирите от Питър Пан) и зловещото потвърждение в биографичния филм за „очарователната“ мания на Джаксън по уязвими изгубени момчета и вечни деца.

Въпреки всичко, музикалните сцени са брилянтни и вълнуващи – Джафар е изключителен имитатор. Джаксън беше гений, който се ражда веднъж на поколение, и музикалното му наследство е в пълна безопасност – продажбите му скочиха с 10% дори по време на скандала около „Напускайки Невърленд“. В крайна сметка той вероятно заслужаваше нещо повече от това – за добро или за лошо.