Войната в Украйна ще определя българската политика през идващите години. Ако Русия успее да унищожи суверенитета на Украйна, да завземе нови територии и да инсталира марионетно правителство, България ще е изправена пред коренно различна геополитическа ситуация.

Промените биха били две: първо, почти на българската граница ще има руски войски, които след една евентуална победа срещу Украйна ще трябва да бъдат спирани директно от НАТО, т.е. и от България. Второ, евентуален руски успех би довел до укрепването на военната диктатура на Путин и способността ѝ да подрива демократичните режими в Европа, т.е. и у нас.

Апетитът на тази диктатура би нараснал значително и никой не би могъл да изключи нови атаки срещу слабо защитени държави, включително такива от НАТО. Това е най-голямата потенциална опасност, пред която българската държава е била изправена през последните близо четири десетилетия на демократично, суверенно и свободно развитие.

Какви мерки взима правителството на Румен Радев, за да предотврати (доколкото може) такъв негативен сценарий? Парадоксално е, но това, което страната – управлявана от тримесечното му правителство – прави в момента, сякаш по-скоро подпомага случването на този силно негативен сценарий.

Символичните действия са безспорни и еднозначно ясни – украинската посланичка бе извикана да дава обяснения за дрон, паднал на наша територия, докато руската посланичка не бе привикана при два подобни инцидента по същото време.

За 35-годишнината от независимостта на Украйна нашето правителство избра да не извърши нищо на високо ниво. Като цяло Радев и съпартийците му сякаш се свенят дори да посочат Русия като опасност за България.

По-важното е обаче, че страната ни заема систематично позицията, че на Украйна не бива да ѝ бъде оказвана военна помощ, което за нея е сигурен път към загубата на войната. Т.е. българската позиция в чист вид може да бъде изтълкувана така: колкото по-бързо Украйна загуби войната, толкова по-добре. За нас или за света – не е съвсем ясно.

Моментът е преломен

Същевременно войната в Украйна е в един от преломните си моменти. На фронтовата линия има нещо като взаимен блокаж с минимални придвижвания в едната или другата посока. Но военните действия ескалират както в района на Донбас, така и с ракетни и дронови удари по големите градове и дълбокия тил на двете държави.

В тези удари Русия има сериозно предимство, защото на Украйна липсват ресурси за прехващане на ракети (системи и муниции „Пейтриът“), а също така Киев все още няма нападателни балистични ракети.

Въпреки това новото от последната година е, че с ограничените ресурси, с които разполага, Украйна успява да „върне“ войната на територията на Русия, включително с удари по столицата Москва. Украйна дори има вече някакво предимство в дроновата война. То не може да компенсира ракетната мощ на Русия, но създава големи проблеми в логистиката и снабдяването с горива.

Моментът е преломен, защото всичко отново зависи от доверието на партньорите в способността на Украйна да издържи на увеличения натиск, както и от търпимостта и рационалността на руснаците.

Сега те започват да разбират, че не постигат никакви видими успехи, а цената на войната нараства стремглаво: и като жертви, и като разрушения, и като икономически щети.

Въпросът е кой ще загуби първи вярата, че ще може да устои на несгодите. Путин очевидно е готов да даде почти всичко за нещо, което може да нарече победа.

Украинците вече пета година показват, че могат да удържат на огромен натиск, включващ безразборно бомбардиране на градове и чисто граждански цели. Но вярата в победата (в смисъл на запазване на територии и най-вече на суверенитет) зависи и от вярата и помощта на партньорите в Украйна.

За това от голямо значение е т.нар. „Коалиция на желаещите да помагат“, които обещават и действат за снабдяването на Украйна с необходимите ѝ средства.

Великобритания изглежда водеща в момента, като дава над 100 хиляди най-модерни дронове на Украйна, както и технология за произвеждане на собствени балистични ракети и ПВО системи. Сходни са позициите на Германия, Франция, скандинавските и балтийските държави.

България демонстративно отказа да участва и дори от изявленията излиза, че тази коалиция са „войнолюбци“, докато ние сме „борци за мир“.

Защита на българския интерес?

Та въпросът наистина е защо в тази критична точка на войната България говори и действа в посока на бърза загуба за Украйна.

Какви може да са причините и как тази позиция изобщо може да бъде представена като „защита на българския интерес“?

1. България иска да помогне на Украйна, но няма средства

Първо, това не е съвсем вярно и страната през годините е оказвала помощ, понякога критично важна, особено през 2022 г. Но дори и да нямаше с какво много да помогне, България би трябвало да е много благодарна на другите от Коалицията на желаещите, вместо да ги критикува като „войнолюбци“.

2. България иска други да понесат цената

Тя да се възползва от ползите от евентуален украински успех, като същевременно си е „спестила пари“ и Румен Радев няма да обиди русофилските си избиратели.

Това обяснение обаче е много обидно за България, защото е абсолютно безпринципно и дребнаво – и разрушава доверието на партньорите от Европа и САЩ.

3. България иска Украйна да загуби бързо

Така войната ще свърши, а Русия ще си остане в новите граници, без да гледа към нас или други съседи. Ако това е мотивацията на правителството „Радев“, тя е изключително късогледа и опасна.

Никой не може да гарантира какви ще са плановете на Путин след евентуален успех. Молдова ще е вероятно първата цел, но не са изключени и провокации и действия към натовски държави.

4. България иска да се позиционира по-близо до Путин

По този начин може да разчита на неговата благосклонност в икономически и военно-политически аспект. Това също изглежда като грешна сметка и няма абсолютно никакви гаранции за подобен сценарий.

Историята показва, че формалното невлизане във война не гарантира благосклонност от страна на Русия.

5. България харесва режима на Путин

Това означава подкрепа за неговите действия в международен и вътрешен план. Ако това е евентуалната мотивация на новото правителство, то би предало голяма част от собствените си избиратели, които са проевропейски, демократични и свободни хора.

Моралните избори, които правим

Това са логическите възможности и други изглежда няма. Никой не може дълго да се крие зад „стратегическа неопределеност“, особено когато е доста прозрачно какво може да лъсне зад нея.

А има и още нещо: всяка страна се гордее с моралните избори, които извършва през историята си.

Спасяването на около 50 000 евреи през 1943 г. е епизод, към който мнозина в България се връщат с гордост.

Дали ще можем след десетилетия да се върнем към настоящия момент с позитивно чувство на изпълнен дълг, че сме направили каквото можем в полза на свободата и демокрацията?