Доц. Мартин Иванов хвърли тежко съмнение върху идеята около закриването на Комисията по досиетата, като предупреди, че големият въпрос изобщо не е как ще бъде прекръстена или в коя институционална „къщичка“ ще бъде преместена темата за архивите на Държавна сигурност.

Според него истинският проблем е много по-дълбок – ще останат ли тези документи достъпни, ще могат ли да се ползват реално и има ли изобщо българското общество волята най-после да проведе честен разговор за собственото си минало.

Историкът, преподавател в Софийския университет, бивш директор на Държавна агенция „Архиви“ и бивш служебен министър на културата коментира темата с видимо раздразнение, като даде да се разбере, че около Комисията по досиетата отново се разиграва познат политически сценарий – много шум, малко съдържание и подозрението, че вместо решение на реален проблем, на обществото се подхвърля поредната удобна тема за разсейване.

„Не е важно как ще се казва къщичката. Въпросът е дали тези документи ще могат да бъдат ползвани, с какъв статут ще бъдат, какъв ще е достъпът до тях и ние, като общество, искаме ли да проведем онзи отдавна отлаган разговор за нашето минало“, заяви доц. Иванов.

Съдбата на архивите на ДС

С тези думи той измести разговора от дребната институционална козметика към същината на проблема – съдбата на архивите на ДС и политическата воля те да останат жив източник на памет, а не да бъдат прибрани в някое административно чекмедже, където формално ще съществуват, но реално ще бъдат изтласкани в периферията.

Иванов не скри и друго свое усещане – че темата се вади в момент, в който властта има нужда от удобна „дъвка“, с която да отклони общественото внимание от по-неприятни теми. Коментарът му беше язвителен, но и показателен за недоверието, с което той гледа на цялата операция около Комисията по досиетата.

„Когато не можеш да намалиш цените, а си обещал тържествено, трябва да измислиш някаква дъвка. Не мога да избягам от тягостното впечатление, че и ние ще трябва да предъвкваме една вече олигавена от някои политици дъвка“, коментира историкът.

Според него основният проблем изобщо не е институционален.

Не е въпросът коя структура ще поеме архива, под чий покрив ще стои той и как ще бъде пренаредена администрацията около него. Истинският въпрос е дали обществото иска да познава историята си, или предпочита тя отново да бъде заметена под килима в името на политически комфорт и удобна амнезия.

„Разговорът е за това искаме ли да познаваме историята си“, подчерта доц. Иванов.

И тук той насочи вниманието и към чисто практическата страна на темата – мащаба на архива и колосалния ресурс, който би бил нужен, ако държавата наистина реши да дигитализира целия масив документи. По думите му става дума за 4,5 милиона документа, чието дигитализиране би отнело десетилетия, огромен финансов ресурс и сериозна техническа инфраструктура.

„За да се дигитализират тези 4.5 млн. документа, ще ни трябват сигурно следващите 45 години. Това ще отнеме огромно количество средства и човекочасове. Трябва да имаме и достатъчно сървърно пространство, за да съхраняваме тези милиони страници“, предупреди той.

С други думи, ако някой днес говори лековато за „прехвърляне“, „архивиране“ и „нов модел“ за съхранение на досиетата, без да обясни как точно ще бъде осигурен достъпът, ресурсът и техническата обезпеченост, това звучи по-скоро като политическа импровизация, отколкото като истински план.

Най-силният акцент в думите на доц. Иванов обаче дойде, когато той се опита да обясни защо изобщо се стига до подобна идея за закриване на Комисията по досиетата. Историкът не изключи три възможни мотива и нито един от тях не звучи успокояващо – или става дума за отклоняване на общественото внимание, или за изпълнение на конкретна поръчка, или просто за управленска безпомощност.

„Допускам, че причините са или отвличане на внимание, или  изпълнение на някаква поръчка, или просто  управленска немощ“, каза той.

Това изречение на практика обобщава целия страх около темата – че под фасадата на административна реформа може да се крие нещо много по-прозаично и много по-опасно: опит архивът на ДС да бъде обезсилен като обществен инструмент, темата да бъде заметена, а разговорът за зависимостите, агентурното минало и дългата сянка на комунистическите служби отново да бъде отложен.

Иванов е категоричен, че подобен подход би бил тежка грешка.

Според него темата за ДС е болезнена, травматична и неудобна, но точно затова не бива да бъде затваряна насила. Напротив – обществото трябва да има смелостта да отвори тези страници, да ги прочете и да говори за тях, колкото и неприятни да са.

„Това е една болезнена, травматична тема за нас като общество. Не трябва да загърбваме историята си и да затваряме неинтересните страници, а да се опитаме да ги прочетем и да поговорим“, заяви доц. Мартин Иванов.

Така дебатът около Комисията по досиетата изведнъж престава да бъде скучна чиновническа тема и се превръща в нещо много по-голямо – тест дали България иска да пази паметта си жива, или предпочита отново да прибере миналото в кашони, да премести архивите в поредната „къщичка“ и да се преструва, че разговорът може да почака още малко. Само че това „още малко“ вече трае десетилетия.

Източник: БНР