Вчера, на 14 август, през далечната 1994 г. в Судан, намиращ се на 5000 километра от България, се случва едно събитие, което обяснява много неща за родната действителност. На тази дата френските тайни служби арестуват известния в цял свят с фанатичната си жестокост терорист Илич Рамирес Санчес, по-известен като Карлос Чакала.
Новината гърми в целия свят, но в нея липсва България. Нито са намесени родните тайни служби, нито арестът е на наша територия.
И точно в това е проблемът
Защото Чакала прекарвал месеци в София и се чувствал прекрасно тук. Отдъхвал между две кланета на невинни хора и събирал творческа енергия за следващото, още по-кърваво.
Един от първите му известни престои е в хотел „Витоша-Ню Отани“ в София. Според публикуваните архивни материали Държавна сигурност е знаела за присъствието му и е организирала наблюдение над него и придружаващите го хора. Хотелският персонал е събирал информация, записвани са разговори, а движението му е било следено от специализирани екипи.
Именно тогава започва странната част.
В България не просто идва международен терорист. Идва човек, за когото службите вече знаят кой е и с когото оперативно се занимават. А той си тръгва. После се връща. И пак си тръгва.
Комисията по досиетата посочва, че в наличните папки по делото „Рисове“ се виждат многократните му посещения и постоянният интерес на службите към него.
Историкът доц. Йордан Баев, който е работил по архивите на ДС за международния тероризъм, прави важна уговорка: наличните документи не показват България да е била официален покровител на Карлос. Според него службите са избягвали опитите му да установи официален контакт с тях, като същевременно са се стремили да получават оперативна информация за него чрез свои агенти.
И все пак остава онзи прост въпрос: Щом знаеш кой е, следиш го, защо не го задържиш?
Тъкмо в този момент българската история с Карлос става неудобна
Защото според Комисията по досиетата през 1986 г. българските служби вече демонстративно показват на Карлос и съмишлениците му, че не е желателно дори транзитното им преминаване през страната. С други думи, София в крайна сметка решава, че тези гости вече не са желани.
Но това се случва години преди ареста му и след многобройните му посещения.
Фактът, че човек с подобна биография и подобни контакти спокойно е попадал в социалистическа България многократно, без това да завърши с арест, остава.
Карлос не е единственият. Историята му става още по-интересна, когато се погледне през архивите за международния тероризъм като цяло.
Документите, публикувани от Комисията по досиетата, показват, че между 1970 и 1991 г. българските контраразузнавателни структури са поддържали стотици дела по линия „Терор“. Част от тях са унищожени, но запазените документи показват едновременно наблюдение на терористични групи и контакти с чужди служби по различни случаи.
Тоест картината е по-странна и по-българска: следим ги, знаем за тях, понякога помагаме срещу тях, но понякога им позволяваме да отдъхват в разрез с всички морално-логични изводи.
На 14 август французите приключват историята
Тридесет и две години след първите му известни посещения в България и след години, в които успява да се изплъзва на различни служби, Карлос е заловен в Судан.
Френските власти го прехвърлят в Париж, където срещу него започват съдебни процедури. Самото му залавяне също не е образец на класическа екстрадиция. Понеже между Франция и Судан няма договор за екстрадиция, френските агенти го извеждат упоен тайно от страната, а защитата му впоследствие оспорва операцията като отвличане.
И така приключва една от най-дългите ловни истории в международния тероризъм.
Само че България остава някъде в предишните страници. В архивите. В хотелските регистри. В оперативното дело „Рисове“.
И в един неприятно прост въпрос:
Какво прави държавата, когато един от най-опасните терористи в света не просто минава през нея, а службите й знаят точно кой е той ?
В случая с Карлос отговорът изглежда почти сюрреалистичен: наблюдава го.
Може би точно това е най-странното наследство от историята на Карлос Чакала в България. За човек, преследван от службите по цял свят, страната ни очевидно не е изглеждала като място, в което трябва да се крие на всяка цена. По-скоро като място, в което може да се отбие и да си почине от натоварения график с убийства.
И това не е случайно
Истината е, че преди да бъдем налазени от примитивен руски нацизъм, у нас прекрасно си вирееше още по-примитивният, вдъхновен от Москва тероризъм. Дотук нищо ново. Обаче годините си минават, а връзките между събитията си остават едни и същи. Износът на упадък и терор винаги е тръгвал от едно и също място – Кремъл.
Карлос Чакала, подобно на много други свои събратя, е кадър на съветския Университет за дружба между народите „Патрис Лумумба“. Той е изпратен през 1968 г. да учи в Москва, в университет, създаден за студенти от държави от Третия свят и превърнал се в едно от знаковите учебни заведения на съветската епоха. Там той изгражда контакти с палестински активисти, които по-късно ще играят важна роля в неговата терористична дейност.
Нали не се съмнявате, че някъде в архивите в Париж се пазят даже и ЕГН-тата на проститутките, които най-известният терорист в света необезпокояван е ползвал в София, плюс стенограмите от разговорите му с онези отговорни другари от бай-Тошовата ДС, чиито имена лъснаха и по време на атентата срещу папа Йоан Павел II.
И дали годината е 1986-а, или 2026-а, няма значение, защото най-лошото е, че такива като Чакала никога не ги арестуват в България.
Тук те си… почиват.
После нека не се чудим, че у нас вилнеят нацисти с отровено от руската пропаганда самосъзнание и има кървави убийства.
Ако някой ден решите да си зададете въпроса „ЗАЩО?“, върнете се пак към датата 14 август 1994 г. и си спомнете, че такива като Националния фронт за освобождение на Палестина, „Хизбула“, „Хамас“ или ИДИЛ винаги биват наказвани далеч от България.
У нас те идват на курорт.
Димитър Димитров/ SafeNews
Източници: History.com
Комисия по досиетата
